Имануел Кант (1724-1804) Кьонигсберг, Прусия, 30 септември 1784 Просвещение е изходът на

Имануел Кант (1724-1804)

Кьонигсберг, Прусия, 30 септември 1784

Просвещение е изходът на индивида от непълнолетието, което той самичък си е предизвикал. Непълнолетие е невъзможността да се ползваш от разсъдъка си без управлението на някой различен. Самопричинено е това непълнолетие, когато повода му не лежи в дефицит на разум, а в неналичието на увереност и храброст да се ползваш от него без управлението на другиго. Sapare aude! Имай храброст да си служиш със личния си разум! – ето това е девизът на Просвещението. 

Мързел и безволие са аргументите, заради които една толкоз огромна част от хората, откакто природата от дълго време ги е освободила от непознатата настойчивост (naturaliter maiorennes), остават въпреки всичко драговолно през целия си живот непълнолетни; ето за какво е толкоз елементарно за другите да се самообявят за техни опекуни. Та какъв брой е комфортно да си малолетен! Щом имам книга, която има разум вместо мен, нравствен овчар, който има съвест вместо мен, доктор, който ми дефинира диета и прочие, и прочие, то тогава напълно няма за какво да се мъча. Аз не съм заставен и да мисля, откакто мога единствено да заплащам: дано другите поемат поради мен досадните неща. Затова, че при голямата част от хората (тук влиза напълно нежният пол) стъпката към пълноправие, като се изключи че е тежка, се счита за прекомерно рискова, се грижат ония опекуни, които милостиво са поели върху себе си висшия надзор над другите. След като най-първо са затъпили паството си и грижливо са се постарали да предпазят спокойните създания от излизане отвън проходилката, в която са ги напъхали, те им демонстрират по-сетне заплахата, която ги грози, в случай че се опитат да вървят сами. Впрочем тази заплаха не е чак толкоз огромна, тъй като след няколко рухвания те биха се научили най-сетне и да ходят; само че въпреки всичко страшните образци ги вършат внимателни и ги отклоняват въобще от по-нататъшни опити. 

Следователно за всеки обособен човек е мъчно да се освободи от станалата съвсем естествена за самия него непълнолетност. Тя даже му е блага и той в действителност е некадърен съгласно случая да си служи съгласно личния разум, защото в никакъв случай не са го оставяли да прави сходни опити. Правилници и формули, тези механични средства за приложимост на разсъдъка или по-скоро за корист с естествените му заложби, са оковите на безконечната непълнолетност. А в случай че някой ги отхвърли, той би прескочил и най-нищожното затруднение извънредно несигурно, тъй като няма навика да се движи свободно. Тъкмо по тази причина малко на брой са тези, които посредством независима работа на духа си са сполучили да се измъкнат от непълнолетието и решително да поемат по личен път.

Но да се самопросвети едно общество е изцяло допустимо и даже – ако го оставят на независимост – неизбежно. Защото тогава постоянно ще се намерят няколко независимо мислещи дори измежду поставените опекуни, които, откакто сами са отхвърлили игото на непълнолетието, ще популяризират към себе си духа на едно рационално ценене на личната полезност и призванието на всеки човек да мисли самичък. Особеното тук е, че обществеността, която преди този момент е била ръководена от тях, след време ги принуждава да останат под игото на непълнолетието, подстрекавана от неколцина опекуни, сами неспособни за каквото и да е просвещение; ето за какво е нездравословно да се насаждат предубеждения – в последна сметка те си отмъщават на ония, които са били техни начинатели или предтечи. Затова едно общество може да стигне до просвещение единствено последователно. Чрез гражданска война може би се стигнало до отменяне на персоналния абсолютизъм и на алчното или властолюбиво подтисничество, само че в никакъв случай до промяна на метода на мислене; пък и новите предубеждения ще правят доста добре работата на старите, служейки за юзди на лишената от лично мислене навалица. 

За просвещението не се желае нищо друго, освен свобода, и то най-невинната от всичко, което може да се назова независимост, а точно - постоянно и изцяло открито, обществено да използваш разума си. Добре, само че в този момент отвред слушам: не разсъждавайте! Офицерът споделя: не разсъждавайте, а марширувайте! Финансовият консултант: не разсъждавайте, а плащайте! Духовникът: не разсъждавайте, а вярвайте! (Само един единствен стопанин на света споделя: разсъждавайте колкото си желаете и за каквото желаете, но не се подчинявайте!) Тук на всички места свободата се лимитира. Но кое ограничаване попречва просвещението и кое – не, и даже в противен случай, го насърчава? Отговарям: публичното използване на личния разсъдък би трябвало постоянно да е свободно и само това може да реализира просвещението измежду хората; частното ползване на същия обаче може неведнъж да бъде ограничавано в забележителна степен, без това изключително да накърнява развиването на просвещението. Под обществено изявяване на личния разсъдък аз разбирам това на учения пред цялата четяща общност. Частно изявяване назовавам това, което се реализира от една избрана гражданска служба или избран пост. И по този начин, в някои каузи, засягащи интереса на обществото, е нужен избран механизъм, съгласно който някои членове на обществото би трябвало да се държат единствено пасивно, с цел да бъдат насочвани от държавното управление посредством едно изкуствено единогласие към публични цели или минимум да бъдат  удържани от рушенето на тези цели. Естествено, тук в действителност не е разрешено да се разсъждава, а се изисква послушание. Но доколкото тази част от механизма се преглежда в същото време като член на едно цяло общество и дори – на международното поданство, дотолкоз в качеството си на академик изпълнителят, който посредством книгите си се обръща към публиката със личния си разсъдък, в действителност може да размишлява, без това да вреди на делата, за които отчасти е избран като въздържан реализатор. Би било пагубно, в случай че някой офицер, комуто началството е заповядало нещо, стартира да разсъждава намерено в службата си по отношение на изгодата или целесъобразността на заповедта; той би трябвало да се подчинява. Ала би трябвало да се каже, че той не трябва да бъде упрекван и да му се не разрешава в качеството му на академик да прави забележки във връзка грешките в службата, щом ги показа за разискване пред една своя аудитория. Гражданинът не трябва да отхвърля осъществяването на наложените му задължения; даже нескромният укор към дилемите, които е трябвало да извърши, може да бъде осъден като неприемлив (предизвикващ и всеобщо непокорство). Въпреки това той не работи в прорез с дълга си на жител, когато като академик обществено излага мислите си за неудачността или несправедливостта на сходни наставления. Точно по този начин духовникът е длъжен да проповядва пред учениците си по катехизиса и пред енориашите си съгласно признака на църквата, на която служи; тъй като той е ръкоположен съгласно тези условия. Но като академик той има цялостната независимост, освен това - призванието да споделя с обществото всички свои грижливо тествани и доброжелателни мисли по отношение на неправилното в този знак и да даде своите оферти за по-добро устройство на религиозната и църковна общественост. Тук няма нищо, което да обремени съвестта му. Защото това, което той проповядва като чиновник на църквата, той го предпоставя като нещо, за което няма свободата да учи по свое виждане, защото е ръкоположен да приказва съгласно предписанието и от името на другиго. Той ще каже: нашата черква учи това и това; тези са доводите, с които си служи. След това той ще изведе всички потребни следствия за своето паство от положения, които едва ли самичък би приел с цялостно разбиране, само че които въпреки всичко се е съгласил да показва, тъй като не е напълно в тях да има истина; при всяко състояние там най-малко няма нищо, което да опонира на вътрешната религия. Защото, в случай че мислеше, че има несъгласие, съвестта би му пречела да извършва службата си и той би се отказал от нея. Следователно използването на разсъдъка от страна на назначения ментор е само частна, тъй като постоянно става под паството някак по домашному, без значение че паството е формирано от доста хора; в това отношение проповедникът не е свободен, а и не трябва да бъде, тъй като извършва непозната поръка. Напротив, като академик, който посредством книгите си приказва на същинската аудитория, а точно – на света, духовникът реализира обществена изява на разсъдъка си и се радва на неограничената независимост да се употребява от него и да приказва като персона. Да се мисли, че самите опекуни на народа (особено в духовните дела) би трябвало да бъдат малолетни, е безсмислица, увековечаваща нелепостта. 

За себе си човек може да отхвърля просвещението във връзка с това, което му оферират като познание, и то единствено за несъмнено време; само че да се откаже от него, било даже персонално за себе си, а да не приказваме за идното потомство, значи да се потъпчат и нарушат свещените права на човечеството. Това, което един народ не може да реши за себе си, още по-малко може да го взема решение и монархът вместо него; височайшият законодателен престиж се състои таман в това, че сплотява общата воля на народа в своята.          

Ако се сложи въпросът: Живеем ли в този момент в просветена епоха?, отговорът ще е: Не, само че ние живеем в ера на Просвещение. Твърде доста още липсва при настоящето състояние на нещата, щото хората да са в положение или да могат да бъдат приведени в такова, че да си служат с убеденост и умеене със личния си разум в религиозните каузи без управлението на някой различен. И въпреки всичко ние имаме красноречиви свидетелства за това, че пред тях към този момент се открива полето на опцията сами свободно да избират и да се усъвършенстват, че трудностите за всеобщото просвещение или за изхода от непълнолетието стават все по-малко. В този смисъл тази ера е епохата на Просвещението, или векът на Фридрих. 

Аз поставих главната линия на Просвещението, изхода на индивида от самопричиненото непълнолетие, най-вече в религиозните каузи, тъй като във връзка с изкуствата и науките нашите господари нямат интерес да опекунстват над поданиците си; също така религиозното непълнолетие е освен най-вредно, само че и най-позорно. Но методът на мислене на един държавен мъж, който благоприятства просвещението, отива още по-далеч и подсеща: дори във връзка с неговото законодателство няма никаква заплаха, в случай че разреши на поданиците си публично да употребяват личния си разсъдък и свободно да излагат мислите си пред света за усъвършенстване на законодателството; за всичко това ние имаме един ослепителен образец и в този смисъл никой монарх не надвишава този, който почитаме през днешния ден. 

Но също по този начин е правилно, че единствено този, който, бидейки самичък образован, не се опасява от сянката си и ведно с това поддържа добре дисциплинирана многочислена войска за запазване на публичния ред и интерес, може да каже това, което републиката не може да си разреши: разсъждавайте колкото желаете, само че се подчинявайте! Така се получава един непредвиден поврат в хорските дела; лично постоянно става по този начин, когато ги преглеждаме в тяхното великолепие – те ни се костват парадоксални. По-голямата степен гражданска независимост наподобява сякаш има преимущество пред свободата на духа на народа и въпреки всичко тя слага пред последната непреодолими ограничения; само че тази, която е с една степен по-малка от първата, в противен случай, основава това пространство, в което свободата на духа се разпростира във всичките си благоприятни условия. Така, както впрочем и природата е развила под твърдата си черупка зародиша, за който нежно се грижи, а точно – склонността и призванието за свободно мислене, по този начин и той, зародишът, влияе последователно върху метода на мислене на народа (чрез което народът става все по-способен да действа свободно) и най-накрая въздейства даже върху правилата на правителството, което намира към този момент за потребно да поддържа връзка с индивида, който е нещо повече от машина.

Превод от немски: Димитър Денков

Споделено със съкращения от:
Изображения: Wikimedia Commons